Elementor #541
На всеки му предстои смърт
Утро
Утрото и аз бяхме на последната тераса. От върха на хотела двамата с него имахме чувството, че ще паднем в морето… Задуха лек, приятен вятър. Чайките отвориха гладните си гърла и загрякаха с до болка познатия си тембър, трениран с години. Каква неостаряваща и неомръзваща мелодия. Много далеч от нас – чак на отсрещния бряг, а усещахме топлия пясък, огрят от жаркото слънце сякаш, стъпвахме в него. И вълните чуствахме, не утихнали още от предния ден, заливащи половината от морския бряг. Перлено белите мидички… и тях си представяхме. Морето ги беше измило. Невероятни са: уж мъртви, а каква красота… Докато бяхме заети със себе си, все повече събудени хора превземаха другата, свободна част от брега… За какво ли си мислят в този миг – учудени гледахме двамата…? Ще нарисува ли някой всичко това? – попитах. Последва мълчание. -Моето време изтече. – каза утрото и полеко заочна да слиза надолу по скалите. -Довиждане! – Обещай ми, че ще се видим отново – помахах му аз. После последва керван от коли, криволичещи като пияни по пътя отдолу под мен. – Май и те са красиви? – помислих си аз. Обяд е. Времето започваше да става все по-топло, …